Гергьовден/Едерлези

“Че си срещна сура ламя,
сура ламя с дур три глави,
че извади остра сабя,
че отряза дур три глави,
че текнали дур три реки.”

(Българска народна песен)

Има ги в митологията на всички народи – змейове, лами, хали и дракони, с криле и люспести опашки, с нечувани и невиждани размери. Земята се тресе под тежките им стъпки, те сеят страх и ужас, хаос, смърт и разрушение. Понякога летят. Понякога се бият едни други и битката им е страшна.

Ламята в българските приказки има три, седем или девет глави, заплашва да опустоши цялото царство, заключва изворите, бълва огън, размахва криле в тъмните небеса, излиза от дълбините на морето или идва от Долната земя, краде златните ябълки, изяжда девойките или момците.

Но винаги си намира майстора. Защото насреща ѝ се изправя Юнакът.

Юнакът се появява, когато отчаянието вече е обзело всички – ламята е изяла всички девойки, останала е само една – най-личната, царската дъщеря, едничкото чедо на владетеля. Цялото му богатство пет пари не струва и той като последния сиромах от царството си е също толкова безпомощен пред злото, което е замразило изворите и е изгорило нивите с огнения си дъх. Хората от царството изпращат със сълзи на очи последната девойка за курбан на чудовището и знаят – изпращат не друго, а последната си надежда.

Но... нейде в далечината се чува рог. Рогът известява с тръбния си звук, че по пътя се е задал Юнакът. И ето го и него на своя кон, препасал тънка сабя. Вижда разплаканата девойка и я пита кого оплаква. И девойката му разказва, че е обречена, че ей сега ще долети (или ще изплува от дълбините на морето) триглавото чудовище и ще я погълне като всички преди нея. Бягай юначе, спасявай се – през сълзи го моли тя.

Но юнакът няма да е юнак, ако търти да бяга, за да отърве собствената си кожа. Юнакът затова е юнак - за да се изправи пред злото, да го предизвика да премерят сили и да го победи. И ето небето почернява и Змеят долита. Люспите му блестят на слънцето, трите му глави бълват огън, той е разярен. Кой дръзва да му се противопоставя?

Юнакът вади острата си сабя, очите му блестят. Захваща се люта битка. Три дни и три нощи се бият митичната хала и крехкият човек, въоръжен само с вярата си, че пред човешкия кураж и най-могъщото чудовище е безсилно. Гръмотевици разкъсват небето, огромни вълни бушуват в морето.

Накрая стихията отстъпва. В краката на Юнака лежат и трите глави на чудовището, девойката е спасена, а с нея и любовта, и надеждата. Изворите са отключени, реките отново потичат, почернелите ниви вече зеленеят. Слънцето се смее от небето и птиците цирикат.

Победило е доброто, а злото е отстъпило. До следващия път.

Това е, което празнували от време оно всяка пролет предците ни, населявали нашите земи. Славили Юнака, победил Ламята, възпявали отключените от ледените прегръдки извори, рукналите отново реки, зелените поля, приветствали с танци и песни зародилия се отново живот.

Славят го и днес и е единственият празник у нас, който се почита и от българи, и от турци, и от роми, от християни и мюсюлмани. Празникът има много имена - Гергьовден, Гергевден, Гюрговден и още: Йедерлези, Едерлез, Хедерлез, Идерлез. Но е един и същ, както е една и съща радостта на хората от победилата пролет и настъпващото лято.

И докато чета как българските роми празнуват като в приказките цели три дни и три нощи Гергьовден, се сещам за филма "Циганско време” на Емир Костурица и за Горан Брегович, който извлече от фолклора на косовските албанци онази прекрасна песен "Едерлези” - песента за ромите, които се хванали на дълго хоро, "всичките приятели, всичките роми, майко,/ всичките роми, бащице”, хванали се на това дълго хоро, за да празнуват Деня, когато Юнакът победил Ламята, която искала да изяде всички хора.

Same amala oro kelena/oro kelena dive kerena

sa o roma, daje, sa o roma, babo, babo...

Гласът от песента се вие като струйка дим към небето. Димът сигурно е от загасналия огън. Девойката е вече на брега в очакване от дълбините на морето да изплува чудовището. Вълните кротко се плискат и се сливат с горчивите сълзи на младото момиче, в далечината мирно похлопват звънците на стадо овце.

Рогът се чува и той отдалеч и напомня параходна сирена. Тръбният му звук изважда античния хор от вцепенението му и той запява и ето ... от небето ливва пороен дъжд. Земята се разтриса от тежките стъпки на приближаващата ламя. Трепти и водата, събрала се в трапчинките, оставени в калната земя от копитцата на козите. Съвсем близо е вече.... Но и рогът се чува съвсем близо, току до ушите на глухата ламя. И хоп, главите ѝ вече се търкалят на земята. Едерлези!

И всичките роми се хващат на хорото, и християни, и мюсюлмани, и българи, и гърци, и турци, и албанци, и сърби, и македонци, и целият Балкански полуостров се хваща на това ми ти дълго хоро и всичките хора от всичките континенти се залавят за него и опасват цялата земя, а в Пловдив гласът на Даниела Радкова се вие като струйка дим :

Eeee... Sa o Roma, babo babo, sa o Roma, daje... sa o Roma, babo, babo...

Eeee... Erdelezi, Erdelezi...

И в Античния театър на древния град се изправят цигуларите и победоносно теглят своя лък, след тях се изправя и духовата музика също така победоносно и накрая се изправя и публиката и ръкопляска така, че дъждовната вода, събрала се в трапчинките, които копитцата на козите са оставили горе в планината, потрепва.